Високото изкуство на низките хора

Високото изкуство на низките хора

Няколко разсъждения за размерите на изкуството

Някога имало един писател - Молиер, Жан Батист Поклен. Той пишел смешни пиеси, които се харесвали на публиката, но не и на църквата, която най-често била осмивана от него, не и на останалите модерни по това време писатели, не и на силните на деня в светското общество... И затова го мразели, направо го ненавиждали, забранявали, клеветели, иронизирали, клюкарствали за личния му живот, пишели пасквили... Даже когато се разболял, лекарите отказали да го лекуват, а когато починал, църквата отказала погребение. И всичко това се случило, защото той правел един особен тип изкуство - огромно.

Разказвам тази приказка, защото се задълбочиха споровете около това, кое изкуство е високо и кое – ниско, и дали нечие изкуство може да порасне от това, че авторът му е „скандален“. Дали изкуството се превръща в голямо тогава, когато авторът е ненавиждан от обществото, е въпрос, който е безсмислен само на пръв поглед. В края на краищата съвременността ни предлага толкова много примери за творци, чието творчество никога нямаше да бъде забелязано, ако те не се бяха превърнали в епицентър на обществен трус или грозен скандал. По начина, по който живеем, скандалът е най-прекият път до сърцето на публиката – поне на част от нея. А все пак част от нещо е доста по-добре от съвсем нищо. Но пък високо ли е такова изкуство, ниско ли е, за високи или за ниски хора е предназначено, и как да познаем, че масово харесваме нещо, което всъщност дори не може да се нарече изкуство? 

Всъщност основният въпрос, който вълнува масите, се оказва - кога едно изкуство е високо? Понеже не е само тогава, когато е поставено нависоко, по таваните на Сикстинската капела или на повдигната сцена. Понеже „да ходиш по мозайки" не те прави нито творец, нито велик, нито висок, каквото и да твърди Теди Москов. Понеже не е въпрос на масово или касово изкуство - и двете крайности не са достатъчно високи, за да се нарекат изкуство. Неразбирането ли поражда височината, или горчивият смях? До колко е низко да те разбират и харесват? 

В онзи „висококултурен“ скандал между една млада актриса и учителя ѝ лично мен ме подразни не височината, а низината. Хората, които заявиха, че не знаят кой е режисьорът Иван Добчев, нямат основание да се гордеят - обикновеното, за съжаление, често срещано невежество никога не може да е повод за гордост. Колко е висок Добчев - ще отсъди само времето. При всички положения той ще остане малък човек. Такъв, който не умее да признае чужд успех, не може да преглътне сарказъм, да застане високо, над скандала, за да извиси друг... Дали това ще направи изкуството му по-високо и колко точно - никой не може да предвиди. Засега то е просто непопулярно. Може би гениално, но засягащо твърде ограничен кръг хора, за да може да се нарече голямо или високо. Но за мен е ясно едно - всички прекалиха спрямо младата актриса Мария Бакалова. И учителят ѝ, и режисьорът Саша Барън Коен, и публиката, и времето, в което „всичко е позволено", но всъщност се оказва, че не е точно така... Дали това ще направи нейното изкуство по-високо - пак никой не може да предвиди. Тя има твърде много време, твърде много ѝ предстои. И ще се радвам, ако докаже, че една актриса (при това българска) може да излезе жива, цяла и чиста от скандал.

От цялата тази буря в чаша вода Молиер би създал чудесна комедия. Вероятно щеше да я постави на някой прашен кръстопът с пътуващия си театър и щеше да накара публиката да се превива от смях на високия учител, на дребната му ученичка, на хилядите безсмислени коментари и на стремежите към величие. И щеше да го направи по висок начин. Но Молиер го няма - той е изживял своето трудно време, а името му е останало в историята на театъра въпреки омразата, смеха, популярността, скандалите... 

Междувременно същият Молиер е казал: „Хората нямат нищо против да бъдат зли, но никога не искат да бъдат смешни." А тайната на смешното е именно в прекаляването.