Курорт за милионери потъва под вода, но се появява отново след 20 години

На 500 километра от Буенос Айрес, сред обгорените от слънцето пампаси, се намира призрачен град. Скелети на хотели, дървета, покрити със солена кора, и ръждясали останки от автомобили по някогашните улици. В миналото тук е почивала аржентинската аристокрация, наслаждавайки се на кални и солени бани в курорт, сравняван с Мъртво море в Израел.

Но на 10 ноември 1985 г. водите на езерото Епекуен пробиват защитната дига и само за няколко дни заливат селището. Завинаги – поне така изглеждало тогава за хората, които панически товарели мебелите си в автомобилите. Градът остава под вода почти четвърт век, погълнат от близо седемметров слой солена вода. Едва след това езерото постепенно се отдръпва и разкрива останките от някогашния курорт.

Днес тук пристигат туристи от цяла Аржентина и от други страни, за да видят „аржентинската Атлантида“ – оголените скелети на сградите, вкаменените от солта дървета и улиците, по които повече от половин век не е стъпвал човек.

Как курортът на аржентинската аристокрация се превръща в подводно гробище, а по-късно – в една от най-необичайните туристически забележителности на Южна Америка?

Място със специална притегателна сила

Всичко започва на 23 януари 1921 г., когато предприемачът Артуро Ватеоне официално открива едноименния курорт на брега на соленото езеро Епекуен в югозападната част на провинция Буенос Айрес. Мястото не е избрано случайно. Още преди появата на курорта местните жители добивали от района сулфати, които продавали на столичаните за лечебни домашни бани. След като станало ясно, че ценните минерали идват именно от езерото, възникнала идеята около него да бъде изграден модерен балнеоложки курорт.

Солеността на водата в езерото била десет пъти по-висока от тази на океанската вода и отстъпвала единствено на Мъртво море – предимство, което местната туристическа реклама използвала активно. Лекарите препоръчвали къпане в езерото при ревматизъм и кожни заболявания, а фармацевтичната индустрия проявявала не по-малък интерес от самите туристи към местните минерали.

До курортното селище били изградени няколко железопътни линии. Към 70-те години на ХХ век в Епекуен функционирали около 250 туристически обекта с приблизително 5–6 хиляди места за настаняване, които приемали до 25 хиляди туристи на сезон.

Курортът бил посещаван предимно от заможни хора, включително еврейски семейства от аржентинската столица, за които солените бани в Епекуен били достъпна алтернатива на пътуването до Мъртво море.

Постоянното население на селището достигало около 1500 души, но по популярност сред туристите курортът отстъпвал в провинцията единствено на Мар дел Плата – най-известния морски курорт в Аржентина. В Епекуен били изградени община, църква, полицейски участък, училище и дори малък замък. По аржентинските стандарти това вече бил напълно развит град.

Ролята на дигата

Проблемът идва от същото място, откъдето някога е дошъл и просперитетът. Езерото Епекуен не е изолиран водоем, а най-ниската точка от веригата езера Лагунас Енкаденадас, в която чрез система от канали, включително канала Амегино, се събират излишните води от целия околен район. Този воден басейн няма естествен отток, затова цялото излишно количество вода просто се натрупва.

В края на 70-те години местните власти започват изграждането на земна дига, която трябвало да защити селището от периодичните покачвания на нивото на езерото – явление, наблюдавано и преди, но в много по-малки мащаби. В периода от 1980 до 1985 г. насипът бил укрепван всяка година, като височината му се увеличавала с по около един метър. Въпреки това този запас от устойчивост се оказал недостатъчен.

1985 година се оказва необичайно дъждовна. 

Продължителните валежи довеждат до рязко покачване на нивото на водата в цялата езерна система, а притокът към езерото Епекуен значително надхвърля очакванията. Защитната дига не успява да издържи на огромния воден натиск и в крайна сметка се скъсва, което води до катастрофалното наводнение на курортното селище.

За шест месеца над езерото Епекуен паднали толкова валежи, колкото обикновено се натрупват за цяла година. В нощта на 10 ноември към проливните дъждове се прибавила и силна буря от Южния Атлантик, известна като судестада, чиито мощни ветрове тласкали водите на езерото право към защитната дига.

Още до обяд водата в селището достигнала около един метър, а само седмица по-късно нивото ѝ вече било два метра. Насипната дига, която пожарникари и местни жители неведнъж определяли като недостатъчно здрава, в крайна сметка не издържала. За бедствието допринесли и недовършените хидротехнически съоръжения за регулиране на каналите, на които, според по-късни оценки на журналисти, не било обърнато необходимото внимание навреме.

Изходът

Наводнението не настъпило внезапно. Водата се покачвала със скорост около един сантиметър на час, което дало на жителите време да спасят поне част от имуществото си. Евакуацията продължила 15 дни. Хората се качвали на влакове, някои тръгвали пеша – всички заедно изнасяли и превозвали онова, което все още можело да бъде спасено.

„Качвахме се на влака – някои с велосипеди, други просто пеша, за да отидем и да помогнем при разглобяването на къщите и хотелите“, спомня си очевидец на събитията в интервю за местни журналисти.

Най-тежкият момент настъпил, когато водата достигнала до градското гробище. Ковчезите изплували и се наложило спешно да бъдат преместени на друго място.

За щастие нямало жертви, но завръщането към предишния живот вече било невъзможно.

Нивото на водата продължило да се покачва още няколко години след първото скъсване на дигата. Пикът бил достигнат през 1993 година, когато над някогашните улици на Епекуен се издигали повече от седем метра вода.

Почти всички от около 1500-те жители се установили наблизо, в съседното градче Кархуе, на десет километра разстояние, но така и никога не се върнали в родните си домове.

„Наводнението предизвика шок, с който продължаваме да живеем и до днес. Хората за един миг загубиха работата си, имуществото си, своята история, своите корени, своето минало“, разказва по-късно една от бившите жителки на селището в интервю за изданието Infobae.

Двадесет години под вода

Градчето останало потопено почти четвърт век. Водата започнала да се оттегля едва през 2009 година, с началото на продължителна суша, обхванала региона. Постепенно, година след година, на повърхността започнали да се появяват останките от това, което е останало от Епекуен.

А останало е малко. Голите скелети на сградите, покрити с дебела бяла солена кора, дърветата, превърнали се в каменни подобия от същата сол, и ръждясалите корпуси на автомобилите, изоставени направо по улиците през 1985 година.

Пейзажът, по описания на журналисти, посетили мястото, наподобявал декор от постапокалиптичен филм.

Единственият човек, който предпочел да се върне сред тези руини, бил роденият в селището Пабло Новак, чието семейство в продължение на десетилетия притежавало тухларна фабрика там. За разлика от съседите си, Новак никога не инвестирал в туристическа инфраструктура и затова загубил сравнително малко.

След като се върнал обратно сред останките от предишния си живот, в продължение на три десетилетия той живял сам в Епекуен, обикаляйки някогашните улици с велосипед и с готовност разказвайки на туристите историята на селището.

„Харесва ми, когато хората идват да ме видят. Аз съм тук просто защото това ми носи радост“, казал той в едно от интервютата си.

Новак починал на 21 януари 2024 година на 93-годишна възраст, малко преди да отпразнува поредния си рожден ден.

Аржентинската Атлантида днес

От 2018 година територията официално има статут на общински природен резерват, а от 2019 година тук функционира информационен център с маршрути сред руините и наблюдателни площадки. Всяка година мястото привлича десетки хиляди туристи. Туристическият поток е стабилен през цялата година, а не само през летния сезон. Цената на входния билет за 2026 година е около 8000 песос. За сравнение, само преди няколко години достъпът е струвал между 2000 и 3000 песос.

Самата лагуна също се е върнала към историческата си роля. Солените бани отново са търсени, а недалеч от бившето селище е изграден екоплаж със сенници и душове за отмиване на солта.

През 2017 година езерото дори поставя своеобразен рекорд на Гинес: 1941 души едновременно успяват да останат на повърхността на водата в продължение на две минути без никакви помощни средства. Водата е толкова солена, че потъването в нея на практика е невъзможно.

Всяка година около лагуната се провежда ултрамаратонът Vuelta al Lago Epecuén, чието трасе с дължина около 60 километра обикаля почти 30-километровото водно огледало.

Мястото, което някога преживява една от най-необичайните катастрофи в историята на Аржентина, благодарение именно на тази трагедия се превръща в уникална туристическа забележителност.