Димитрина Желязкова-Етина: Совата няма как да сънува мрак

Димитрина Желязкова-Етина: Совата няма как да сънува мрак Снимка: Симеон Аспарухов, Facebook

Един разговор на Диана Юсколова с поетесата Димитрина Желязкова-Етина

Поезията не е нещо лесно за приемане, особено когато е искрена и докосва най-скритите ни мисли и чувства. Въпреки това тя съществува, хората я търсят и намират в нея това, от което се нуждаят – било то утеха, надежда или истина. Във времена на криза, като днешните, тя е едно от търсените и скъпи лекарства, с които лекуваме душите си. Затова, когато срещнем истинска поезия, не бива да я подминаваме мълчаливо. Освен тежките шаблони, позитивните псевдопослания и елементарните любовни римушки, рядко, но се намират и истински стихове. Точно такива са стиховете на Димитрина Желязкова-Етина. В началото на март излезе нейната втора стихосбирка „Сънят на совата". Ето разказа на поетесата за новата книга и за себе си: 

Как стигнахте до поезията? Трудно ли я намирате в ежевневието и в себе си? 

Ретроспективният път на Вашия въпрос води до семейството ми. Аз съм от онези щастливи хора, които са отгледани от четящи родители. В дома ни имаше добра библиотека. Поезията на Ботев е първото, за което се сещам. Със сигурност не съм разбирала дълбоката същина на прочетеното, но бях толкова пленена от езика, че след седмица доволно досадливо при всеки удобен случай рецитирах Ботев. 
Пътят до писането, не само на поезия, е четене. То е особен начин на подреждане на мисълта и изисква сетива и друг тип наблюдателност. Но съм убедена, че поезията сама по себе си е сетиво. С останалите сетива се възприема околната среда и се общува. Поезията дава възможност да се възприема светът и в невидимите му на пръв поглед нива. И да го изрази. С думи. А формирането на възможността да се изрази нещо с думи отново ни връща към четенето. 
 

Често чуваме „авторът и неговата поезия“. Щастие е, когато виждам „поезията и нейния автор“.  

Не търся поезията изрично. Не съм подхождала към нея като към дивеч за преследване, нито като към мъж за ухажване, нито като към лек за лекуване. Тя ме е оставяла с години, друга работа трябва да е имала. Или пък не ме е харесвала, не знам. Възможно е да не сме имали какво да кажем или какво да си кажем. Когато реши, идва. Обикновено нощем. Често ме събужда. Идва и говори бързо. От мен се иска да я слушам. Затова казвам, че писането е лесно. Трудно е, много трудно, да си жив в думите преди изписването им. Поезията идва да даде на неспокойния дух умиротворение. 
         
Какво намират читателите в стиховете Ви, според Вас? 

Не бих могла да абсолютизирам. Би било лош знак за автора, ако читателите му могат да изброят пет или десет неща, които намират за себе си.  
 Да си представим срещата с автор, който носи изключителна дарба. И читател, който изброи пет намерени неща. Не е ли гледал той морето през сламка? 
 Човек е така устроен, че дълго време чете всичко през себе си. Радостно е времето, когато започнем да виждаме написаното извън субективната рамка на нашия опит. Опитът ни дава мисли, които „дописват“ прочетеното. И в това няма нищо лошо, това е един от начините то да стане наше. Но да виждаш и без собствените си мисловни примеси, е несъмнено чудесно умение. 


Какъв човек е Етина и доколко е различна от Димитрина?  

 Етина не е клонинг на Димитрина. Етина е допълнение към името, което остана от блог, в който някога пишех. Активна съм, когато нещо ми е интересно или съответства на представата ми за справедливост. Търпелива. Учител съм. Обичам да уча. Умея да отстоявам себе си, но се старая да се съобразявам. Често предпочитам мълчанието пред говоренето. Имам семейство, което ме подкрепя, и близки по дух хора, за които се надявам да съм достоен приятел. 
Имам Рем - най-великото на света куче с характер, и градина с рози.  
А което съм пропуснала да разкажа сега тук, може да се прочете в книгите ми. 



Доколко битието определя съзнанието Ви и успява ли душата да се изправи? 

В мен се засилва усещането, че имаме две битиета. Достатъчно е човек да се гмурне в социалните мрежи за известно време, за да разбере, че светът, който познавахме, не е същият и няма как да бъде. Огромна част от социалните дейности се осъществяват по съвършено нов начин. Качеството, истинността, разнообразието на информационните потоци ни заливат до степен на невъзможност да се приеме такъв обем. Това, което с тревога наблюдавам, е, че мисленето се „отчуждава от действителността“. Дори номадите вече са дигитални. Ние тепърва ще се учим на виртуална хигиена, ще преоткриваме нещата, които с лека ръка отхвърляме, ще се радваме на раздялата с някои от удобствата на новите технологии, защото има излишества, които тровят съзнанието. И дано тези думи да не се приемат като демонизиране или отхвърляне на прогреса, а като внимателно обръщане на поглед към факта, че идеята е да го обслужваме, за да ни служи, без  обаче да ни заробва. 
Винаги ще има чисти души, които „като мечове да се изправят“. Души – вяра. 

В едно от стихотворенията си казвате: „Оказва се, нищо не зная за хората.“ Научихте ли нещо ново за тях напоследък? 

Не ми изглежда възможно твърдението: „Познавам хората.“ Не ми изглежда възможно твърдението: „Познавам този /определен/ човек.“ Възможно е да познавам формата на ръцете, смеха, допира, добротата, гнева… някои от навиците му, които носят илюзията, че го познавам. Възможно е да зная определен страх или страхове. Пристрастия. Проява на смелост или малодушие в определен момент. Много и различни неща. Но винаги има нещо непроявено докрай. И колко е хубаво, че има, за да ги има изненадите, които са хубави! И колко е гадно, че има, защото ги има и изненадите, които никак, ама никак не са хубави. 
 Всеки ден научавам по нещо за хората. И то е достатъчно, за да твърдя, че не ги познавам. Мисля, че в това е впит коренът на всяка човешка самота. 

Чувствате ли се „явление“ в съвременната българска поезия?  

 Чувала съм това за себе си, но то сякаш се отнася за друг. Ако човек иска място в литературата, физиката, математиката и т.н., не би се интересувал от мястото си в съвременните литература, физика, математика, а от мястото си там въобще. Много по-важно ми е знаенето, че поезията има мястото си в мен. 

Какво, все пак, сънува совата? Какво вдъхнови и подреди втората Ви книга? 

Румен Леонидов е не само издател, но и кръстник на книгата. „Сънят на совата“ е заглавието, което предложи, а аз разпознах като свое. Вярвам му и това пресече всякакви колебания, свързани с подреждането й. Подари ми увереност и спокойствие за работа, без това да отнема от вълнението, свързано с предстоящия полет на Совата. Той носи и дарбата да изважда същественото. Благодарна съм за тази безценна подкрепа! 
Чудесната корица и картините в книгата са на Татяна Харизанова. Изумителен творец! Благодаря за страхотния жест да подари лицето на тази книга! 
  
Ние наричаме с думата мрак отсъствието на светлина, което ни пречи да виждаме. Совата вижда в тъмнината, за нея не съществува това, което възпрепятства човешкото око. Затова няма как да сънува нещо, което за нея не съществува, няма как да сънува мрак.  

Димитрина Желязкова е родена през септември, преди точно 50 г. По професия е учител - завършила е Педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски” и Маркетинг – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, и ИИ на БАН. Дебютната ѝ книга „На планета не случих“ излезе през 2018 г., а съвсем наскоро – преди месец, на пазара излезе и втората ѝ стихосбирка, озаглавена „Сънят на совата“. Харесва ѝ да се вслушва в другите, не толкова да е център на внимание. Това, което не би подминала мълчаливо, е агресията, а това, за което винаги намира думи – красотата. Най- истинските неща невинаги са сложни и многословни, понякога те стигат до нас като усмихната учителка или малка, сива книга. Важното е да ги има. Защото без тях човешкото в нас оцелява все по-трудно.   
 

Още по темата във

facebook

Сподели тази статия в: