Нищо няма да бъде същото

Нищо няма да бъде същото

Бива ли в XXI век да се боим от това, че утре може да нямаме с какво да нахраним децата си?


Когато бях дете, нямаше Коледа. Имаше една доста потайна Бъдни вечер и после - Нова година и Дядо Мраз. Семейството ми никога не е било религиозно, така че сармите и бобът не бяха постни, а питката обикновено не се получаваше, защото майка ми никога не усвои това чудно умение да прави хляб. Елхата беше голяма и истинска, цялата къща миришеше на гора. Играчките бяха крехки и стъклени, изискваха много внимателно отношение. Плачех, ако някоя се счупи, защото съм била невнимателна и прибързана. Имаше сняг, шейни, дълги боеве със снежни топки, снежни човеци с морковени носове, кънки, мокри крака и премръзнали пръсти... Хубави спомени от предишен живот. 
 

В някакъв следващ момент от живота ми имаше Коледа. Изведнъж се появиха едни чудни и чакани почивни дни между Бъдни вечер и Нова година, едно чакано време за семейството, за близките, за децата, един Дядо Коледа – уж различен от Дядо Мраз, но колко пък да е различен един дядо?... Семейството ми е все така нерелигиозно, но вечерята преди празника е постна по традиция, останала от свекърва ми. Всъщност тя държеше да вечеряме на земята, по възможност - върху слама, но се преборих да осъвременим празника, а всяка Коледа ми се напомняше, че част от традицията е жертвана в името на сейното съжителство, мира и любовта...  
 

Питката ми се получава винаги, но не се казва питка, а Вечерник - пак по същата традиция от свекърва ми. Вечерникът съдържа едни атрибути, които винаги бъркам – върху нея трябва да има човек, волове и рало, а върху воловете -  оглавник, а до ралото - копраля и някакви други части, а до човека - куче, и още не помня какво. Винаги имам нужда от помощ при реденето им, слава богу, мъжът ми знае кое за какво служи в тази конфигурация. Все пак аз съм градско момиче, никога не съм виждала рало... Иначе сняг вече няма, шейни - също. Снежни топки - никак, а човеците са по-скоро кални. Хората изпитват някаква странна фобия от мокри крака, но те така или иначе не могат да им се случат - поне не по оня незабравим начин, по който се случваха в детството. 
 

Тази година не е първата, в която няма да има естествени елхи и стъклени играчки. Няма го и онова особено коледно настроение, онази весела щедрост и желание да зарадваш някого. Всеки се е увил в шала или маската си и се опитва да мине през празника набързо, неусетно и възможно най-незабележимо. Струва ми се, че тази година е първата, в която по улиците броди мръсен, конспиративен и безнадежден страх. Всеки трети се опитва да ме убеди, че съм предмет на експеримент (на Запада, Сорос, Изтока, Русия, извънземните, китайците или просто на някого). Не се съгласявам, но и това не е новост – аз никога и с нищо не съм съгласна, това ми е в характера. 
 

Истината е, че хората се страхуват - не от вече споменатите, а от болест, мизерия, глад, безводие, безработица, липса на алтернатива, повторение... Това са толкова дълбоки, първични страхове, че влизат в противоречие с привидно високото ниво на цивилизация, за което претендираме. Може би това е една от причините да увиваме страховете си в конспиративна мъгла - та бива ли в XXI век да се боим от това, че утре може да нямаме с какво да нахраним децата си? Не минахме ли вече по този път, при това съвсем скоро, в края на XX век?  
 

Тази Коледа ще е първата, в която съм принудена да призная, че всичко ще е същото. Сняг пак няма да има, шейната е отдавна забравено нещо, както е забравено какви са частите на ралото върху Вечерника. Елхата ми ще е изкуствена, защото естествените свършиха още през миналия век. Играчките ми ще са нечупливи, защото децата се учат да са внимателни и чувствителни с премахването на лошите герои в приказките, а Китай трябва да се развива. За пореден път ще трябва да оцелеем, вместо да крачим към върховете на цивилизацията, които впрочем за пореден път се губят в мъгли от неясноти и съмнения.  


Вече нищо няма да е същото“ беше рефренът на 2020-а. Толкова се надявах да се случи!