Кмет за всичко

Местните го наричат просто „нашия кмет“. Без титли, без фамилии – името му е синоним на помощ, човечност и безсънни нощи. Той е човекът, на когото разчитат и който превърна дълга в обич, а кметството – в дом за всички. Човекът, който не чака благодарност, но заслужава най-голямата. Човекът, за когото всички знаят, че ако му се обадят и посред нощ, ще вдигне и ще каже: „Спокойно, ще свършим работа“. Който ще дойде, когато им се счупи прозорецът, когато падне покривът, когато са сами и уплашени. Това е нашият разказ за него.

Кметът, който е „слуга“ на селото в добрия смисъл на думата

В малкото планинско село Спанчевци, община Вършец, сгушено в прохладната свежест на старопланинския връх „Тодорини кукли“, живее един благороден човек, когото всички наричат просто „нашия кмет“. Не заради длъжността му, а защото е част от всеки дом, от всяка съдба в това населено място. Той е онази опора, която никой не е поискал, но всички са получили – с делата му, с готовността му да се отзове по всяко време, денем или нощем.

Това е Емил Иванов, на когото съселяните гласуват доверие вече четири поредни мандата, защото са се убедили в работохолизма, честността, добротата, енергичността и искрената му, широка усмивка. От 2011 г., в продължение на 14 години той е кмет на едно от малкото останали „живи“ села в Северозапада. За разлика от много други, живеещи тук, Иванов нарича този край не с ироничния термин „северозападнал“, а смята, че по-правилният е „северозапазен“, защото всеки , който дойде отвън се възхищава не само на природата тук, но и на хората. „Там, където природата е по-запазена, там и хората са по-естествени и нормални. И Спанчевци е пример за това", смята кметът.

За него кметството не е просто сграда с печат и бюро – това е обещание. Обещание, че ако някой в селото има нужда, ще има кой да дойде. Че ще се намери решение за ремонта на пътя, за счупената улична лампа, за покрива на читалището. Обещание, че няма „твоят“ или „моят“ проблем – тук всичко е „нашето“.

Кметът, който няма почивен ден

Емил Иванов е без работно време, в повечето случаи със собствени средства е готов да помогне във всяка една житейска ситуация. Защото сърцето не му позволява да почива, докато някой има нужда и защото за него грижата и човешката обич нямат почивен ден.

Последното нещо, което може да се каже за него, е че е чиновник. Рядко може да бъде намерен зад бюрото, защото знае, че работното му място не е там, а сред хората - да помогне, да утеши или дори само да поприказва със съселяните си.

„Бюрократичният спасител“ на своите съселяни 

За мнозина бюрокрацията е непосилна, а формулярите, заявленията, подписите, документите са цял лабиринт. Кметът Емил Иванов помага, обяснява, попълва документи, носи ги в Общинската администрация, връща ги готови. Не като чиновник, а като човек, който пази своите хора от ненужни тревоги. Пести им пътуване, нерви и пари. 

„Той ни е и кмет, и син, и пощальон, и адвокат“ – казват местните жители.

Съботният път до аптеката

В събота, когато другите почиват, той пали личния си автомобил и потегля към общинския център Вършец. В селото няма аптека. Няма и кой да отиде всеки път до града, когато на някого му свърши лекарството, затова кметът записва в малко тефтерче кой какво лекарство взема, какво му свършва.В аптеката всички го познават: „Днес пак ли за половин село?“ – шегуват се фармацевтите, докато слагат в найлоновата торбичка шепа рецепти и кутийки с лекарства.

Дърва за огрев и топлина за душата

Зимата в планината не прощава. Вятърът свири между стрехите, снегът затрупва улиците, а студът пълзи в къщите на самотните и възрастни хора. Но той вече е там – с дърва за огрев, цепеници в чували, понякога сам ги пренася на гръб. Защото знае, че топлината не идва само от печката – тя идва и от това, някой да се погрижи за теб.

Грижа за селото – от улиците до празниците

Под негово ръководство селото се променя – ремонтират се улици и пътища, обновява се централната градинка и площадът, засаждат се нови цветя. Той вярва, че красивото село е и живо село.

Организира ежегодно пленер за децата на Спанчевци „Усмихнато лято“, където малките художници рисуват под открито небе. Всяка година събира хората на фолклорния събор „Спанчевци пее и танцува“, където се вият хора, а песните отекват в планината. На Осми март и на Бабинден лично подарява цветя и дребни подаръци на жените от селото – с усмивка, която казва повече от хиляди думи.

Делнични ремонти, вечерни добрини

Денем ще го видим да носи чувал с цимент, да се качва на вишката и да сменя изгоряла лампа от уличното осветление, да боядисва оградата на обществена сграда, да поправя пейка в парка, да се включва в акция по почистване на нерегламентирано сметище. Дори лично да спасява бедстващ и щъркел, сваляйки го от гнездото. Вечер – да влиза тихо в двора на някой самотен жител, за да оправи оградата или портичката, да донесе в багажника на автомобила си чувалче с оборска тор от близката овцеферма за градинката на възрастна жена, да завери пълномощно в дома на трудноподвижен човек. 

Той никога не казва „нямам време“. За него всеки миг е време за помощ. Никой не му плаща за това. Никой не му го нарежда. Просто не може да остави недовършено добро. Казва, че за него е удоволствие да помага, изпитва някакво вътрешно удовлетворение, ако днес е помогнал поне на един човек.

Планините пазят тайни, но една от тях вече не е тайна: тук има човек, който е мост между сърцата. И когато зимните нощи се проточат, а вятърът стене в комините, хората в старопланинското село Спанчевци спят спокойно. Защото знаят – някъде, в сградата на кметство, има човек, който бди над тях. Не защото трябва, а защото сърцето не му позволява да почива, докато другите имат някаква нужда. „Кмете, можеш ли…“ Той вече е станал. И вече тръгва.