Акведуктът Керетаро – паметник от розов камък

В самия център на мексиканския град Сантяго де Керетаро се издига внушително съоръжение от розов камък - акведукт с дължина почти километър и половина, построен през първата половина на XVIII век. Зад близо тривековното му съществуване стои любопитна история: нуждата на града от чиста вода, щедростта на богат маркиз и романтична легенда за несподелена любов към монахиня.

Град, роден от легенда

Сантяго де Керетаро се намира в централната част на Мексико, на около 220 километра северозападно от столицата на страната. Самото име на града препраща към две традиции: думата „Керетаро“ произхожда от езика на индианците пурепеча и означава „място на големите камъни“, а „Сантяго“ е в чест на покровителя Свети Яков.

Според преданието градът е основан през 1531 г. при необичайни обстоятелства. Вождът на местното племе отоми се съгласява да признае властта на испанците само при условие, че те победят неговите войни в ръкопашен бой. Когато изходът от схватката започва да се обръща срещу конкистадорите, на небето се появява образът на Свети Яков с кръст в ръце. Поразени от това знамение, индианците слагат оръжието на земята и на мястото на битката възниква нов град.

Към края на XVII век Керетаро се превръща в третия по значение град в Нова Испания, отстъпвайки само на Мексико Сити и Пуебла. Тук мирно съжителстват общности от чичимеки, отоми, тараски и испански заселници, а калдъръмените улици са украсени с храмове и дворци в духа на пищния барок. Именно в този период на разцвет градът остро се нуждае от нещо, което никога не му достига - чиста питейна вода.

Вода за града: замисълът на маркиза

Речната вода в околностите на Керетаро е достатъчна, но мътна и често опасна за здравето. Старите канали и тръби, които снабдяват по това време града, минават покрай кланици и жителите периодично страдат от отравяния. Особено остро недостигът на чиста вода се усеща от монахините капуцинки в манастира „Санта Клара“ - без нея те не могат да изпълняват ежедневните си задължения.

С решаването на проблема се заема Хуан Антонио де Урутия и Арана - маркиз Виля дел Виляр дел Агила, заможен баски благородник и покровител на изкуствата, живеещ в Керетаро. През 1726 г. той обявява пред градския съвет намерението си да изгради акведукт, който да доставя в града вода от планински източници. Съветът подкрепя идеята и обещава да събере от жителите 25 хиляди песо, но основната част от разходите маркизът поема лично.

Инженерът Алехандро Ибарра разработва проекта, а друг специалист - Мигел Мендоса внимателно проучва релефа на местността. За водоизточник е избран изворът Охо де Агуа дел Капулин, разположен в местността Ла Каняда, почти на десет километра от центъра на града. Проучванията показват, че там извират осемнадесет извора с различна големина и маркизът нарежда те да бъдат обединени в общ резервоар.

Дванадесет години строителство

Работите започват през 1726 г. и продължават дванадесет години. Основната част от тежкия труд е извършена от местни индианци - чичимеки и отоми. Те ръчно дялат блокове от розов камък кантера и ги подреждат в аркови прелези. Строителите разполагат само с най-прости инструменти: отвеси, лостове и геодезически уреди от онова време.

От резервоара в Ла Каняда до града водата се движи по криволичещ каменен канал с дължина около десет километра. Каналът ту се издига над оврази върху аркови подпори, ту минава под земята, като следва извивките на релефа — ту от север на юг, ту от изток на запад. Най-впечатляващият участък — самият акведукт, пресича широка долина, която отделя хълмовете на Ла Каняда от възвишението Санграмал в центъра на Керетаро.

На 22 октомври 1735 г. водата за първи път достига разпределителния фонтан на площада до манастира „Санта Крус“. Пълното завършване на строежа става на 17 октомври 1738 г. Общата стойност на проекта възиза на около 131 хиляди песо, от които маркизът лично дарява над 88 хиляди. Тези средства в голяма степен произхождат от състоянието на съпругата му. Тържествата по случай откриването продължават повече от две седмици и включват празнични шествия, танци, представления и фойерверки.

Архитектурата на акведукта

Завършеното съоръжение прави поразително впечатление на съвременниците си — и продължава да впечатлява и днес. Акведуктът се простира на 1280 метра и има 74 полукръгли арки, опиращи се на 72 каменни стълба. Максималната височина на конструкцията достига 23 метра, а ширината на всеки отвор е около 20 метра.

При проектирането маркизът се вдъхновява от великите съоръжения в Испания — акведуктите в Сеговия, Мерида и Тарагона. Керетарският акведукт обаче придобива собствен облик благодарение на използването на местния розов камък кантера. Същият камък придава уникален характер и на целия исторически център на града: при залез арките се обагрят в топли медени тонове и изглеждат особено величествено.

Завършек на акведукта е декоративен фонтан до манастира „Санта Крус“. Върху каменната стена се издига фигура на лъв, от чиято уста струяла вода, а над нея са разположени кралският герб и образът на Дева Мария. Оттук водата се разпределя към мрежа от фонтани, които към средата на XVIII век в града  са повече от седемдесет. Много от тези барокови съоръжения са запазени и до днес.

Легенда за забранена любов

С акведукта е свързана една от най-романтичните легенди на Керетаро. Според преданието маркиз де Урутия бил тайно влюбен в монахиня на име Марсела от манастира на капуцинките. Маркизът бил женен, а сестра Марсела била дала обети, така че чувствата им не можели да намерят израз.

Неспособен да бъде с любимата си, маркизът решава да изрази чувствата си по друг начин — като изгради грандиозно съоръжение в полза на целия град. Не случайно, според легендата, акведуктът завършва с фонтан в овощната градина именно на манастира, където живеела Марсела.

Историците подхождат към тази версия с предпазливост. Мотивите на маркиза най-вероятно са били по-практични: контролът върху водоснабдяването означавал влияние и престиж в разрастващия се колониален град. Въпреки това, красивата история се утвърждава в градския фолклор и превръща акведукта не просто в инженерно съоръжение, а в символ на преданост.

Керетаро — люлка на мексиканската история

Появата на акведукта бележи нова епоха за града. Керетаро се превръща в един от водещите политически и икономически центрове на колониално Мексико. Но историческата му роля не приключва дотук.

Именно в Керетаро през 1810 г. възниква заговорът, поставил началото на войната за независимост от Испания. По-късно, през 1847 г., когато войските на Съединените щати окупират Мексико Сити, Керетаро става временна столица на страната. Тук през 1867 г. е пленен и екзекутиран последният мексикански император Максимилиан Хабсбург, а през 1917 г. е приета действащата конституция на Мексико. Градът два пъти изпълнява функциите на столица — рядък случай за страната.

Акведуктът днес

Днес акведуктът вече не изпълнява първоначалната си функция. Градът получава питейна вода от подземни източници. Въпреки това внушителното каменно съоръжение остава основният архитектурен символ на Керетаро и негова емблема. Арките се виждат от множество точки в града, а под най-високите прелези свободно преминава транспорт.

През 1996 г. историческият център на Сантяго де Керетаро, включително акведуктът, е включен в списъка на световното наследство. Освен това Американското дружество на строителните инженери присъжда на съоръжението статут на международен паметник на гражданското инженерство — признание, с което са удостоени малко постройки от колониалната епоха в Западното полукълбо.

Особено впечатляващ е акведуктът по залез, когато розовият камък улавя последните слънчеви лъчи. Най-добрата гледка се открива от улица „Ехерсито Републикано“, близо до старото гробище зад площад „Фундадорес“. Оттам перспективата на седемдесет и четирите арки се разгръща в пълния си блясък — като каменна поема, създадена преди почти три века.

През 2026 г. акведуктът в Керетаро отбелязва точно 300 години от началото на строителството. Любопитно е, че от общата стойност на проекта — около 131 хиляди песо — маркизът е платил почти 70% със собствени средства, по-точно от състоянието на съпругата си. На практика този внушителен паметник на несподелената любов към една жена е изграден с парите на друга.