Победата над глада е една от целите на Програмата за устойчиво развитие на ООН

 Според организацията 690 милиона души по света гладуват, а в същото време земеделското културно наследство може да научи човечеството как да изхрани увеличаващото се население на света, без да вреди на планетата. Този принцип е залегнал в програмата „Онаследени земеделски системи със световно значение” на Организацията по прехрана и земеделие (FAO) към ООН. 

„Богатството и широтата на натрупаните знания и опит в управлението и използването на ресурсите е съкровище от световно значение, което трябва да се популяризира и съхранява, като в същото време продължи да се развива“, се казва в програмата на FAO. И примерите за това са много – традиционното земеделие на масаите в Кения, лозарството в Италия, плаващите градини на Бангладеш, китайските чаени плантации, оризовите тераси във Филипините, отглеждането на арганово дърво в Мароко и др. Като първи особено ценен традиционен принцип програмата посочва биоразнообразието – традиционен земеделски подход, чието преоткриване може би ще постави началото на края на огромните монокултурни масиви на съвременното едро земеделие.

Но борбата с глада има още един противник – намаляващата обработваема земя в резултат на все по-голямото разрастване на пустинните области в много страни по света. Този постоянен процес на ерозиране и засушаване на почвата е резултат от различни фактори, в т.ч. климатичните промени и човешката дейност. 

Разрастването на пустинните райони в северната част на Буркина Фасо е сериозен проблем още от 70-те години на миналия век. Виждайки, че предприеманите от властите мерки не дават резултати, през 80-те години на миналия век фермерът Якуба Сауадого решава да започне своята битка срещу превръщането на страната му в пустиня, като използва два традиционни метода - „заи” и каменни прегради.

Традиционната „заи” техника е изкопаване на дупки в почвата, дълбоки от 5 до 15 см и с диаметър от 15 и 50 см, в които да се оттича оскъдната вода от валежите. В тях може да се постави тор или компост и след това да се насадят традиционните за местното население култури. Това е прост и евтин метод, който всеки фермер може да приложи, макар и с повече труд. Но ефикасността на „заи” е очевидна, тъй като неколкократно повишава добивите.

Друга традиционна техника, която Якуба Сауадого използва, са каменните прегради. Ниски редове от натрупани малки камъни пресичат полето и предотвратяват похабяването на дъждовната вода, като насочват и забавят оттичането, така че водата има повече време да навлезе в почвата.

Успехът, постигнат от Сауадого в неговата дълга и упорита борба с разрастването на пустинята, го направи представителна фигура в общността, която преди осмивала „остарелите” му методи. За живота му разказва документалният филм „Човекът, който спря пустинята” (2019), чиято премиера премина при голям успех във Великобритания. Филмът направи делото на Сауадого международно известно и показа потенциалните стъпки, които биха могли да се предприемат и в други страни като Буркина Фасо. Лентата постигна огромна аудитория по света и се превърна в отправна точка за съхраняване и развиване на древните, утвърдени от времето устойчиви земеделски практики. Изглежда, че сега и ООН, и FAO са убедени в това.