Урокът Covid -19

Кой се справя най-добре в битката срещу Ковид-19? Успехът, който Европа смяташе, че е постигнала в началото на лятото, изглежда все по-съмнителен. Есента донесе повече заразени, повече хоспитализации,  повече смъртни случаи. Правителствата на всички страни търсят начин да опазят здравето на гражданите си и същевременно да посрещнат зимата с възможно най-малко ограничения на свободите им. Британският министър-председател Борис Джонсън дори излезе с призива „Да спасим Коледа”.

Всяка страна има свой подход. Локдаунът в Австрия включва полицейски час. Швейцария предприе по-мек lockdown („slowdown”), а в повечето райони на страната все още може да се излиза вечер. Във Франция не може. Франция „затвори” и наложи стриктни правила за движение. Все пак, след тези мерки случаите на Ковид-19 и в двете страни започнаха да намаляват.

СЗО прави брифинги с тема Ковид-19 два пъти седмично и всеки път журналистите питат какви са най-добрите практики за контрол и овладяване на вируса. Неизменният отговор е локализиране, тестване, проследяване, изолация. 

Нова Зеландия приложи строго тези съвети и изглежда победи вируса. Но за Европа това е по-скоро локално решение, отлично за островната държава с население 5 милиона души, но едва ли приложимо за европейските страни, чиито икономики зависят от отворените граници със съседите им. Нова Зеландия вече разрешава на гражданите си всичко - барове, ресторанти, събирания, спортни събития. Но границите на страната остават затворени, а малкото завръщащи се от чужбина новозеландци задължително карат 14 дни карантина в хотели. Уроци, над които си заслужава да се помисли.

В Азия споменът от САРС през 2003 все още е пресен и правителствата на Тайван, Япония, Южна Корея, Сингапур и Виетнам действаха бързо. Все пак е справедливо да се припомни, че тези страни въведоха драстичните мерки за изолация, социална дистанция, строга хигиена и спиране на пътуванията „от” и „до”, доста преди СЗО да постанови, че това са мерките – и че са наложителни. 

Европа доста време се колеба, доверявайки се на СЗО. И закъсня. Труден урок и за здравните системи на стария континент, и за европейците. Факт е, че въпреки тревожната статистика, много европейци приемат ограничителните мерки като ограничаване на личните им права и свободи. Протести има навсякъде – и това говори както за размиването на границите между свободи и капризи, така и за ниската психическа устойчивост на европейското население, което „изтрещя” само след няколко месеца живот предимно в семейна среда.

Толкова неусточиви връзки ли имат европейците? Самонадеяни ли са? Самодоволни ли са? Разглезени ли са? 

Европейската памет по отношение контрола над инфекциозните заболявания изглежда дава индикации за Алцхаймер. Бабите на днешните възрастни европейци (т.е. само 2 – 3 поколения назад) са губили децата си от дифтерит и със сигурност биха приели сериозно и отговорно мерките на правителствата си срещу епидемия като сегашната – биха затворили семействата си вкъщи, биха спазвали здравословна дистанция и биха пошляпвали децата си за НЕмиенето на ръце. 

А може би Европа е прекалено уверена в здравните си системи и смята, че не учи, а дава уроци на света?

Повод за подобни размисли станаха и изнесените на скорошен брифинг на СЗО данни за добрите резултати на Сиера Леоне – страна, която разполага едва с частица от ресурсите на здравните системи в Швейцария, Франция или Австрия, но с изпитани стратегии, изковани в борбата срещу инфекциозни болести като Ебола, нилска треска, малария и др.

Европа, а и като цяло светът, наричан „Западен”, предприе към Ковид-19 стратегията, че щом има епидемично събитие с идентифициран причинител, ще се търси ваксина. Правилна стъпка напред. Но може би е време и за поглед назад и трудни уроци - дори и от Африка. 

Може да звучи еретично за европейските здравни системи, но Ковид-19 безапелационно показа, че нито една положителна практика не бива да се пренебрегва. Европейската медицина обаче вижда в Африка място, където болести се зараждат и от където се разпространяват – но не и пример за добро здравеопазване. Шири се и идеята, че бедна Африка не може да се грижи за здравето на населението си без намесата на западните държави – един доста колониален стил на мислене.

Наблюдателят за Африка в СЗО, Нгои Нсенга, предполага, че случаите на Ковид-19 там са значително по-малко от тези в Европа първо, заради по-ниската средна възраст на населението, второ заради широко разпространения провинциален начин на живот в малки общини и трето – заради по-добрата имунна система на африканците, сблъскали се с много инфекциозни заболявания и сурови условия на живот. 

Това разбира се са важни фактори, но би било нечестно да се твърди, че африканските здравни системи нямат пръст в положението с Ковид-19. „Трябва да оценим направеното – казва Нсенга. „Много африкански страни предприеха строги действия още в ранния етап на пандемията и там случаите на Ковид-19 са много малко, дори нулеви.” 

Д-р Колийн Даниелс, лекарка от Южна Африка с дългогодишен опит в общественото здравеопазване и разработването на превантивните стратегии срещу ХИВ и СПИН, също не е на мнение, че по отношение на здравеопазването „Еропа дава, а Африка получава”. Тя е съгласна, че при здравни кризи в Африка техническата помощ идва от Европа и Северна Америка. Но посочва, че „по време на пандемията Ковид-19 Африка не получи никаква подкрепа – справи се сама.” И пред вид пресния опит на континента с редица епидемии, превантивните мерки се предприеха навреме. Така че, аргументи като „по-младо население или провинциален „африкански” начин на живот” (срещу предимно градския живот в Европа) са само част от истината.

Като че ли е време за уроци и Европа трябва да се настрои за един може би засрамващ, но полезен дебат, да се отърси от самонадеяността си, да си припомни ефективно как се налагат и как се спазат правила, да отвори очите си за всяка положителна практика и да постави като основна задача пред себе си подготовката за бъдещи пандемии, предвид твърденията на СЗО, че те са неизбежни.

А „де е България?” Още ли сме „тамо, дет’ се възвисява горда Стара Планина...”? 

Факт е, горди сме. Правителството е гордо, че взема мерки. Половината население е гордо, че ги спазва, другата половина – че не ги спазва. Националните медии са горди, че ни информират (и натрапват темата Ковид-19) на всяка кръгла минута. Лекарското съсловие е гордо, че най-сетне го оценяват, но често „приспива” гордостта си в разнопосочни послания към населението.  Политически фракции са горди, че използват Ковид-19 за пропагандните си цели („напук” на ограничителните мерки, ама какво пък толкова...). Гордо се тръбят всякакви конспиративни теории и в „състезанието” кой е по-устат Ковид-19 остава леко на заден план. 

Всъщност, оставаме назад като общество. Изоставаме от времето. И това не е повод за гордост. Кога ще си научим урока? И протестирайки пред парламента, кога ще прочетем И ЗАПОМНИМ краткото послание, изписано на сградата – „Съединението прави силата”?