НАТО или ЕС. От кого всъщност се страхува Путин

Текстът е препубликуван от www.svobodnaevropa.bg

В Европа може би сме на прага на военен конфликт с мащаби, невиждани от 1945 г. насам. А може би Владимир Путин продължава да блъфира, с надеждата да изкопчи от Запада и от Украйна политически отстъпки. Идните дни и седмици ще покажат кое от двете предположения е вярно.

Към момента над 100 хил. войници и техника са струпани на границата между Русия и Украйна. Според Запада това е достатъчно основание да се очаква руска инвазия, а според Кремъл в това няма и капчица истина. Киев, от своя страна, засега не иска да има паника и настоява, че събраните руски войски не са достатъчни за пълномащабна инвазия.

В тази ситуация има едно сигурно нещо: в течение на повече от десетилетие е налице сблъсък на два разказа.

Игра на наративи

В цялото противопоставяне, най-общо, има две позиции.

От една страна страни в постсъветското пространство като Украйна, Грузия и (в по-мека форма) Молдова, настояват на суверенното си право свободно да определят своята външнополитическата ориентация. От друга страна Кремъл твърди, че Русия е жертва на експанзията на Запада (т.е. на САЩ).

НАТО – военнополитически съюз - продължава да се разширява в източна посока с цел да обгърне в желязна хватка Москва. Ангажиментите, поети от лидерите на Америка и Западна Европа през 1990 г. (неформално) и най-вече през 1997 г. с т.нар. Основополагащ акт за отношенията Русия-НАТО, са погазени. В страните на някогашния Варшавски пакт са разположени войски и въоръжения на Пакта. Русия се чувства застрашена и е напълно оправдано да защити своята сигурност, както намери за добре.

Някои от руските доводи може и да имат основания. Например този, че НАТО не е изцяло отбранителен съюз. Напротив, от средата на 90-те години нататък Алиансът се превърна в инструмент за военни интервенции зад граница. Първо в бивша Югославия, а след това в Афганистан и Либия. Някои от тези операции бяха с благословията на Съвета на сигурност на ООН, където Москва разполага с вето, други – като тази в Косово – не, а трети – Либия 2011 г. – при спорна интерпретация на съответната резолюция.

Друг довод са едностранните действия на САЩ като оттеглянето от Договора за противоракетна отбрана през 2002 г., (решение, взето в съгласие с правилата на този международен акт, впрочем), разполагането на елементи на ракетния щит в източноевропейски съюзнически страни, и най-вече усилията на администрацията на Джордж Буш да интегрира Грузия и Украйна в НАТО.

Пробойните в тезите на Кремъл

На първо четене, разказът на Кремъл звучи убедително. Той дори има свои застъпници в академичните среди и аналитичните центрове в самите САЩ, където американската външна политика като правило е подлагана на сериозна критика. Проблемът обаче е, че в руските тези има не една и две пробойни. Ето няколко примера:

НАТО не е в режим на разширяване и източна посока. Украйна и Грузия няма да станат членки и да се ползват от колективната гаранция за сигурност по чл. 5 на Атлантическия договор. На срещата на върха на НАТО в Букурещ през април 2008 г. (където присъства като гост и Путин между другото) Франция и Германия блокираха приемането на план за членство на Киев и Тбилиси. Мъглявата формулировка, че вратите на Алианса са отворени, беше практически обезсилена от войната в Грузия през август същата година. Руската военна намеса буквално уби разширяването на НАТО, тъй като никой от съюзниците няма желание да влезе в пряк сблъсък с Москва, който може да прерастне от конвенционален в ядрен двубой. Курсът към „рестарт“ (перезагрузка/reset) на отношенията, обявен от Обама през 2009 г., беше именно знак в тази посока.

Именно поради тази причина НАТО не заплашва Русия. Цената на пряко стълкновение е много висока. Стратегията на Алианса от анексията на Крим през 2014 г. насам е насочена към сдържане. Русия да не може да използва военната си мощ, за да заплашва и извива ръцете на страните по източния и югоизточния фланг. С други думи, НАТО е очертал червена линия, но тя съвпада със собствения му географски периметър. Стратегията действа: Русия не е предприела действия, които биха активирали чл. 5. Наистина, през последните години станахме свидетели на въоръжени стълкновения на Русия с членове на НАТО: например с Турция в Сирия през ноември 2015 г. и февруари 2020 г. Също така – пак в Сирия – между силите на САЩ и наемниците на частната военна компания „Вагнер“ през 2018 г. Но тези инциденти извън територията на НАТО не ескалираха във военен конфликт.

Ако трябва да бъдем честни и Русия не се чувства застрашена от НАТО. Ако разширяването на Алианса беше такъв жизненоважен проблем, Путин щеше да предприеме твърд отговор още през далечната 2004 г. Именно тогава към НАТО се присъединиха Естония, Латвия и Литва и въпросният военнополитически блок излезе на самата граница на Русия (ако забравим за момент Калининград, който граничи с Полша). Също така, встъпвайки в членство, Румъния и България на практика разшириха присъствието на Алианса в Черно море. Реакцията на Москва към онзи момент беше отрицателна, но сравнително мека. Осъждайки политиката на САЩ в прословутата си реч пред Мюнхенската конференция по сигурността 2007 г., Путин взе на мушка теми като войната в Ирак, не Източна Европа.

Истинската заплаха за Путин

За Русия много по-сериозна заплаха от НАТО е Европейският съюз.

Да припомним: кризата в Украйна беше предизвикана от опита на Кремъл през 2013 г. да торпилира подписването на Споразумение за асоцииране между Киев и Брюксел. Всичко започна от желанието на Путин да включи Украйна в Митническия съюз Русия-Беларус-Казахстан, сърцевината на т.нар. Евразийския икономически съюз. Борбата беше между Русия и притегателната сила на Евросъюза. В центъра на Киев се роди Евромайданът, не НАТО-майдан.

Да не забравяме, че към 2013 г. под 20% от украинските граждани поддържаха членството в НАТО. Процентът скочи едва след завземането на Крим и избухването на войната в Донбас.

ЕС е заплаха и в дългосрочен план. Украинската икономика и общество се ориентира на запад. Евросъюзът е водещият търговски партньор на Киев с около 40% от стокооборота. Т.нар. задълбочено и всеобхватно споразумение за свободна търговия от 2016 г. дава резултат. Същото важи и за отпадането на визите през 2017 г. Украинците търсят препитание и реализация на запад – включително в съседна Полша, а не в Русия. Рязкото намаляване на руските газовите доставки през украинска територия пък, колкото и да носи геополитически негативи, способства и за укрепване на енергийната независимост. Не на последно място, макар и корумпирана и отслабена, Украйна има демократична традиция. Европеизацията й е в ход. Времето не работи в полза на амбициите на Путин за възстановяване на контрола върху Киев.

Кремъл може и на думи да е притеснен от НАТО. Путин вероятно вярва, че решенията така или иначе се взимат във Вашингтон и затова най-добре е да се спогоди със САЩ. Но неговият проблем всъщност е другаде.

*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

Димитър Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет (САЩ) и преподавател в Оксфорд. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в университета „Харвард“, САЩ. Работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика, професор в токийския университет „Хитоцубаши“.