Пътепис: Непознатият Одрин

Югоизточната ни съседка отдавна е предпочитана дестинация на българите за почивка и туризъм. В региона Мармара обаче има места, които не са така добре познати и те бяха целта на инфотура на Обединението “Бъдеще за туризма“.

Включено бе посещение и срещи с колеги на представители на български туроператори в Турция, организирано от TURSAB – агенцията на турските пътнически агенции, със съдействието на Генералното консулство на България в Истанбул. За няколко от тези дестинации ще разкажем в няколко поредни публикации.

Да кажеш, че град, който се намира досами границата ти, е непознат, звучи малко нереалистично. Пък и всички знаем как всеки ден препълнени автобуси от България пресичат браздата, за да се върнат преливащи от пакети прах за пране, маслини, зехтин и кори за баница.

Но Одрин или Едирне, както е  турското име на града, далеч не е местната Капалъ чарши или базарът Али паша.

На първо място сред забележителностите, естествено, е величествената и прекрасна джамия Селимие (на челната снимка), която ви посреща още с влизането в града с изящния си силует. 

Строена е от султан Селим II (1566-1574), син на Сюлейман Великолепни, а архитект е най-значимият османски строител Мимар Синан. Между другото, той е архитект и на джамията в София, както и на първоначалния вариант на църквата “Свети Седмочисленици“, която, както се знае, първо е била също джамия.

Но Селимие съвсем не е непозната, пък и от доста време там тече огромен ремонт, така че ще й се дивим когато стане готова. Ще припомня само, че вековната сграда е в списъка на Световното наследство на ЮНЕСКО от 2011 г.
 

Но в Одрин  удивителните стари джамии са десетки и може да се видят почти на всяка крачка в целия град.

Това, което няма да видите в цяла Турция, е Баязид II Кюлеси, естествено, с прилежащата джамия. Сега наричат комплекса най-голямата социална институция за времето си, пък и векове след това.

Намира се в квартал Йениимарет на брега на Тунджа на 2 км от центъра на града. Строен е в 1484-1488 г. от султан Баязид II, осмият султан на Османската империя, и включва освен джамията и имарет (приют), кухня и трапезария, мелница, медресе (училище), болница, поликлиника, аптека, учебни стаи и кабинети за медицинско обучение, баня, както и място за всякаква благотворителност.

Баязид Кюлеси постепенно се превръща в значим медицински център на европейска Турция, където са се грижили без пари за всеки нуждаещ се без разлика от социално и имотно състояние. Два пъти седмично са раздавани безплатни лекарства. Първоначално са лекувани всякакви болести, включително и смятаните за нелечими в Европа, напр. едра шарка, правени са коремни операции, както и гинекомастия при мъже. Интервенциите обаче са се извършвали без упойка, а пациентът е връзван и държан здраво.

Извличали са змийска отрова и са я използвали за различни лекарства. Смята се, че розовата вода е позната първо в Одрин. Медресето е действало като медицински университет, в него са преподавали и лекували двама професори, имало е и жени лекари, обучавали са се максимум по 18 студенти. Капацитетът на болницата е бил 32 пациенти. Подобни здравни заведения, така организирани,  в Европа са се строили едва след 17 век.

Скоро обаче болницата се  специализирала само в лечение на психично болни.
Тези нещастници, които в останалия свят са били низвергнати, нерядко са били изгаряни и удавяни, за да се освободят от дявола, вселил се в тях, в Одрин са получавали безплатно специализирана медицинска грижа. Нещо повече – лечението се е състояло в ароматерапия, лекуване с музика и шума от ромон на вода от шадраваните.

Три пъти в седмицата идвал оркестър от 10 души, които са свирили лека и приятна музика – част от лечебния процес. Едва в днешно време този начин на лекуване е получил приоритет.

Болницата е имала богата за времето си сбирка от медицински книги, повечето купени от самия Баязид. 37 от томовете са запазени до днес и се съхраняват в библиотеката на джамията Селимие.

Всички тези дейности и процедури са възстановени в Музея на здравето, където чрез восъчни фигури в естествен ръст има пълна възстановка на заниманията и какво точно се е случвало там. Показана е и сбирка от медицинските инструменти, с които е лекувано преди повече от 4 века.

Така на практика  Баязид Кюлеси е единственият музей на восъчни фигури на Балканите.
Сега комплексът се радва на все по засилващ се интерес от страна на жителите на Одрин и околността, както и на множество туристи. 
 

Музеят на здравето в окончателния си вид е отворен за посетители през 1997 г. В 2004 г. е обявен за Най-добър Европейски музей, а през 2007 г. получава наградата за най-добра презентация на форума “The best in heritage“ в Кьолн. Включен е във временния списък на Световното наследство на ЮНЕСКО.

На човек не му се вярва, че прекрасните възстановени сгради, просторните дворове с цветни алеи и пейки, вътрешната уредба, през 50-те години на м. в. са били обори за овце. Реставрацията започва през 60-те по инициатива на Главна дирекция на фондациите и по проект на Тракийския университет в Одрин, който сега стопанисва и се грижи за комплекса. Художествена вътрешна украса е дело на студентите от Факултета по изящни изкуства при университета.

А първите 2 милиона турски лири са дадени от частната фармацевтична компания Abdi Ibrahim.

Пак от Баязид II е строена и синагогата – в 1492 г. Тя се намира недалеч от търговската улица в центъра на града, за да даде духовна опора на приютените от султана испански и португалски.

Оригиналната сграда изгаря в 1903 г. Тогава на същото място, свещено за израилтяните, поредният султан строи нов храм, известен днес като Голямата синагога и е сред най-внушителните в Европа. За съжаление, и тя е затворена заради ремонт.

В квартала Караагач пък е запазена и реставрирана първата железопътна гара в Одрин, построена в 1913 г. В импозантната и красива сграда сега се намира Факултетът по изящни  изкуства на Тракийския университет. Самият квартал е от стари къщи и улички, кафенета и малки ресторантчета, запазили очарованието на стария Одрин.

Съвсем близо се намира паметникът на т. нар. Договор от Лозана, открит през 1998 г. Самият договор е подписан точно преди 100 години и се смята за тържество на турската дипломация.

Той анулира клаузите на унищожителният пакт след края на Първата световна война, заплашващи Турция със загуба на независимост, а негов “архитект“ е ген. Исмет Иньоню.

Лозанският договор на практика дава възможност на Кемал Ататюрк за изграждането на модерна европейска Турция.
 

(На челната снимка: Джамията Селимие - символът на Одрин )