Ние изживяхме европейската мечта. Ще защити ли някой политик отворените граници?

Ние изживяхме европейската мечта. Ще защити ли някой политик отворените граници? Снимка: Unsplash

Коментар на Алберто Алемано, професор по право на Европейския съюз в Търговския университет в Париж.

Някои казаха, че е бил германец, други – че е бил италианец, а после – че може би е французин. Може никога да не разберем истината за „нулевия пациент“ в Европа. И всъщност няма да има особено значение, защото истинският нулев пациент на нашия континент е самата Европа.
Още от първия открит случай на вируса на европейска територия Европа изпадна в кома.
Дългите блокади и домашният затвор прикриха сериозността на състоянието на пациента. С отнетата свобода на придвижване, дори в рамките на собствените ни страни, малцина се осмелиха да преминават границите. Сега, когато страните облекчават ограничителните мерки, истинското здравословно състояние на Европа става ясно.
Това са дистопичните последици за милионите граждани на Европейския съюз, които живеят – или редовно пътуват – в друга държава членка на ЕС. С едва няколко страни, отворили отново своите граници, невиждана бъркотия от национални ограничения, включително граничен контрол и карантинни мерки, продължава да прави пътуването през континента практически невъзможно. След седмици домашен затвор много от нас остават в капана в страната, в която пребивават или от която произхождат, неспособни отново да преминат границите. Някои от нас не могат да посетят семействата си, да се върнат при близките си, да отидат на работните си места или дори да се приберат у дома.
Докато държавите членки на ЕС имат законното право да въвеждат временни ограничения на вътрешните си граници поради съображения за обществената сигурност, както и да ги отменят по своя воля, тези решения – както обеща френският президент Еманюел Макрон – „трябва да се вземат като европейци на европейско ниво, защото точно на това ниво сме изградили нашата независимост и закрила“.
Въпреки плахия опит на Европейската комисия да координира възобновяването на неограниченото трансгранично движение в рамките на съюза, Шенгенската зона остава в забрава, заедно с живота на милиони граждани на ЕС. И докато ограниченията се облекчават, то границите не падат.
Повечето държави от ЕС поддържат контрол и карантинни разпоредби за новодошлите. Тъй като Испания налага 14-дневна карантина за всички пристигащи, включително тези от Шенгенската зона, Франция им отвръща, като налага същата мярка за всички пристигащи от Испания. Дания отваря границите си към Германия, но не и към Швеция, въпреки че най-южният регион на Швеция има по-ниски нива на инфекция от Копенхаген, който се намира от другата страна на моста Йоресунд.
Тази хаотична мозайка от мерки не просто изпитва остра липса на солидна здравна обосновка – както многократно заявяваше СЗО, но и противоречи на идеята на Европейския съюз.
Гражданите на ЕС имат правото на еднакво правно отношение в целия съюз, без всякаква форма на дискриминация. Така че, когато Франция налага задължителна карантина за пристигащите от Испания, но не и от други страни, това всъщност е дискриминация спрямо граждани на ЕС. Това важи също за Португалия, чиито граници селективно се отварят спрямо „онези страни с най-голям брой португалци“. Подобен дискриминационен модел има и в Унгария, която освобождава от своя граничен контрол гражданите на Чехия, Полша, Германия, Австрия и Словакия. Предложените балони за пътуване – като например балтийския балон, позволяващ свободното пътуване между трите балтийски държави – също пораждат дискриминационни опасения.
Разрешението за отваряне на границите на държавите от ЕС на първо място беше погрешно. Граничният контрол, както и избирателните карантинни режими са изкуствен и подвеждащ механизъм за поставянето на разделителна линия между здравите и нездравите на базата на националност. Състоянието на държавите не е правилната географска или административна единица, с която да се борим срещу вируса, за който не просто не съществуват граници, но и не се разпространява равномерно на територията на която и да било държава. Ето защо ЕС препоръча премахване на ограниченията „за райони с подобна епидемиологична ситуация“ – с други думи региони, а не държави.
В крайна сметка поддържането на гранични проверки разкрива тревожна липса на доверие между страните от ЕС, предизвикана от условни данни, при които липсва каквато и да е съпоставимост при начините на справяне с пандемията. Развитието на различни национални мерки ще отнеме известно време и ще остави белези на „пациента Европа“, които ще създадат риск от подхранване на националистически настроения – онези, които бяха размити преди десетилетия благодарение на европейската интеграция.
С наближаването на лятото повторното отваряне на Шенген се движи повече от желанието да се даде възможност на летовниците и туристите да харчат пари, отколкото от необходимостта да се гарантира свободният трансграничен живот на гражданите на ЕС. Но безгранична Европа не е прерогатив на туристите и вътрешните пътешественици. Свободното движение е екзистенциална предпоставка за милиони граждани – жители, работници, родители, които редовно пътуват между юрисдикциите.
Целта не трябва да е връщането към статуквото, а обновяването и укрепването на зоната за свободно пътуване, за да се избегне повторното ѝ спиране.
На нас, европейците, ни беше продадена една мечта. Казаха ни, че съществуването ни може да надхвърли географските граници на родния ни регион и национална държава. Тази мечта всъщност се сбъдна за много от нас. Тя намери израз в ново екзистенциално пространство в пролуките между европейските държави. И все пак този непостоянен и географски разбъркан опит за живот и работа, който милиони граждани споделяха – без значение дали са сезонни берачи на плодове, студенти, професионалисти или търсещи работа – изведнъж е заплашен от невъзможността на европейския проект да защити собствените си постижения.
Тъй като европейската мечта рязко беше прекъсната, ние дори не знаем кога, как и от кого да си я възстановим. Това предполага, че зад здравната и финансова криза, причинена от COVID-19, се крие по-дълбока и пренебрегвана демократична ситуация.
След 70 години безпрецедентна социално-икономическа взаимосвързаност нито един национален политик – дори и сред лидерите на ЕС – не е отговорен нито за гражданите, живеещи извън границите на техните държави, нито пред „подвижните“ граждани на ЕС, онези, които упражняват правото си да сменят държави, в които изпитват липса на политическо представителство.
Това показва, че на практика никой национален или европейски лидер не е изживял европейската мечта чрез собствения си опит. Като продукт на националните избирателни процеси, нашите политически представители систематично изпитват липса на „европейски рефлекс“, дори когато са изправени пред общоевропейски предизвикателства.
Това може би вече е коствало човешки живот и със сигурност е увредило поминъка ни. Да не говорим за въздействието върху самия европейски проект.
И все пак има надежда. COVID-19 създаде уникален емоционално споделен опит, който скоро може да се превърне – ако бъде приет последният френско-германски план за възстановяване – в споделен политически отговор. Пандемията може да подтикне към истинския отдавна закъснял органичен момент за Европа. Ако лидерите на ЕС не го грабнат – като преустроят политическа Европа в съответствие с нейната общоевропейска действителност – ние, европейските граждани, ще трябва да поемем нещата в свои ръце.