Фотографът Жоро Попов и живите картини на Плевен

Жоро Попов е известен плевенски фотограф, роден е през 1953 г. в гр. Плевен. И досега живее и твори в родния си град

- Г-н Попов, кога се зароди у Вас любовта към фотографията, с какво ви привлече?

- Още от малък имах голямо желание да се науча да снимам. Нямах обаче фотоапарат и затова се включвах във всяко едно заснемане с приятели. Влязох в казармата и там един от старите войници имаше съветски фотоапарат “Смена 8“. Той ни правеше доста снимки и след това ни ги продаваше. В момента на уволнението си ми сподели, че  продава апарата. Веднага пратих хабер на баща ми да ми изпрати пари и в последния момент  „Смената“ вече беше моя.

- Колко е дълъг пътят от самоукия фотограф до професионалния фотожурналист в регионалните и национални медии?

- Трябваше ми доста време, за да се науча да правя сравнително добри снимки. След казармата се сприятелих с художници, които творяха в съседна до нас къща. Един ден един от тях - Пламен Янкуловски, ми предложи да му правя компания, докато проявява   филма си и да копира снимките от него. С радост   приех предложението му и присъствах на всяка една „операция“. Тогава за пръв път видях на живо как се копират снимки и как постепенно се появява изображението от тях. Беше като някаква красива магия. Исках и аз да се науча да работя така.

Амбицирах се много сериозно и реших да се снабдя с всички необходими аксесоари, за да мога да си проявявам и копирам снимките сам. Дотогава много пъти си давах филмите в държавното фото „Българска фотография“ и винаги ги получавах с някакви дефекти, като например драскотини и петна, недопроявени и т.н.

Това беше другата причина, която ме амбицира да отделя от заплатите си и да си закупя фотоувеличител. Продавачката в магазина ми предложи чисто нов „Крокус-4Н“, който ще получи след седмица. Мой приятел ми даде и корексдоза (за проявяване на филми) и така лека-полека започнах да се самообразовам във фотографията.

Не ми трябваше много време, за да се науча на всички процедури. Скоро се появи и първата ми поръчка - да направя контрастни букви на художник. Беше ми много трудно, но най-накрая си намерих литература и принтон – силно контрастен филм ФУ-5. В началото лабораторията ми бе в банята, но след десетки „просветки“, причинени от   близките ми, си направих професионална лаборатория в мазето и там започнах да трупам фотографски стаж.

- Казвате, че сте самоук фотограф. Как набрахте смелост да се занимавате с професионална фотография, подаде ли Ви някой ръка?

- По време една сбирка при съседите -художници, Иван Велчев и още един познат, знаейки за голямата ми любов към фотографията , ме посъветваха да се запиша в кино -клуб „Плевен филм“. Дълго се колебах, обмислях и много трудно приех предложението им, тъй като все още не бях сигурен в себе си. След няколко дни се престраших и отидох до клуба. 

Там ме приеха много добре и ми предложиха да им представя няколко снимки, за да добият представа за моята работа. На следващия ден занесох доста снимки и ги показах на Цано Златев, който по това време беше председател на клуба. Там бяха  Димитър Бебенов, Лало Златков и  Гено Владимиров. Започнаха да разглеждат снимките внимателно. Златев ми каза, че са хубави и аз ще мога да върша много добра работа за клуба.

Бебенов пък ме попита дали пращам снимки за  местни вестници. Казах му, че никога в живота си не съм публикувал мои снимки и едва ли ще мога да го правя. Всички се засмяха, а той ми каза да отида на следващия  ден и да занеса снимките на отговорния  редактор на местният партиен вестник „Септемврийска победа“. Обадих се на директора на предприятието, където работех и след като той ме освободи, рано сутринта отидох до редакцията.

Отговорният редактор – хубавичка и приветлива дама, прие снимките ми и отново чух въпроса: къде на друго място съм давал снимки и с кой вестник сътруднича. Беше ми много трудно да я убедя, че за пръв път влизам в редакция и нямам никаква представа кое как се прави. Веднага ми постави задача да направя един малък репортаж от предприятието, където работя.

Приех задачата, но вътрешно се притеснявах много, защото не знаех как да го направя. Вървях към вкъщи и си мислех какво да правя, за да не се изложа. И както си вървях, от другата страна на тротоара видях РЕП (място за продаване на вестници). Веднага нещо ме осени, отбих се и си купих от всички вестници по един . Баща ми ми се изсмя на покупката, а като разбра за какво става въпрос, направо ме заплаши, че съм настъпил дявола за опашката - вестникът бил силно партиен и там   мераци като моя не минават. 

Седнах, прелистих вестник „Работническо дело“ и си намерих подобен материал. Извадих необходимите въпроси, записах ги на лист и на следващия ден в предприятието, партийният секретар ми показа човек, който можело да ми е първият обект за снимане и писане. Работникът се казваше Радой Плугов.

Вечерта проявих и копирах снимките, а след това веднага нахвърлих текста и за час всичко беше готово. На другия ден показах всичко на директора ми, а той така се зарадва, че веднага ме изпрати в редакцията да си предам материала. Редакторката прочете материала и ме изгледа   въпросително. 
Отново ме запита дали наистина не съм сътрудник към друг вестник, тъй като според нея репортажът и снимките ми са на много високо и професионално ниво. Това ми даде криле за едно много по- голямо сътрудничество в професионалната работа като фоторепортер. След година вече имах и служебна журналистическа карта, подписана от главния редактор на изданието Тодор Цветков.

Пътят ми към журналистиката продължи много дълго. Започнах да изпращам материали до „Народен глас“,  „Работническо дело“, „Народна младеж“ и други национални вестници. На края стигнах и до черешката на тортата - Агенция „София прес“, заедно с журналиста Димитър Стойков, и така, до 1994 година. Още в началото от там ми бе издадена и журналистическа карта.

- След „вятъра на промяната“, когато се смени партийната номенклатура какво стана?

- След 1989 г. започнаха да ме търсят от всички плевенски новоизлизащи вестници. В „зората на демокрацията“ работех усилено и бях много доволен, редакторите също. През 2002 г. научих,  че първият вестник, от който бях тръгнал, вече се казваше  вестник “Посоки“ и собствениците го бяха продали на русенската „Бряг медиа груп“. Бивша колежка ме бе предложила и телефонът ми прегря от звънене. Отидох до редакцията, а там вече ме очакваха, предложиха ми да си подам CV-то. И така, на следващия ден аз вече бях с фотоапарата и на мероприятие. Така изминаха около 8 години.

- А след тях? Нещо Ви разочарова в съвременните медии или станахте „неудобен“?

- Не, просто, за съжаление,  дойде най-лошият за мен момент, когато разбрах, че   и аз съм съкратен. Това за мен бе много голям удар, много трудно го преживях, но такива бяха времената. Успокоих се с това, че в Плевен  аз бях последният щатен фоторепортер. После една година бях на трудовата борса, безработен.

След това моя съседка сподели, че в ПГРТО - Плевен, предстои да се оваканти място за шофьор. Кандидатствах за тази позиция, оказа се, че с  директорката се познаваме. Тя веднага ме прие, изкарах там до пенсия.

- Казват, че запали ли се човек по фотографията, това е за цял живот. Занимавате ли се все още с фотография, имате ли и други хобита?

- Сега, като пенсионер, снимам само за   лично удоволствие. Обичам да посещавам „Стоте Национални туристически обекта“, скитам много и по православни храмове, крепости и всичко, свързано с православната ни вяра - все пак съм попски правнук.

Като хоби изключително много обичам да ловя риба и то само речен кефал, като спортен риболовец.

От десетки години активно издирвам стари и архивни снимки на родният си град Плевен. Като бройка не мога да кажа със сигурност, защото са хиляди.

Много от снимките, направени от мен, по време на десетоноемврийският преврат, съм ги събрал на  диск и ги предадох в РИМ - Плевен. От музея ми дадоха и диплома за дарител. Много снимки са ми давани от приятели, живеещи не само в Плевен. Всяка една такава снимка, за мен е много важен исторически факт и я приемам като най - добър подарък!  

Често се връщам към спомените си, свързани с фотожурналистиката, става ми тъжно, че вече съм извън играта, но какво да се прави, колкото и хубаво да е било, всяко нещо все някога свършва.

- Снимали сте хиляди хора и обекти. Какво не успяхте да снимате и да го покажете?

- Това е много труден въпрос. Не успях да снимам и да покажа нито един съвестен и мъжки кмет на града ни. Не успях да снимам от връх Ботев, по здравословни причини. Не успях да заснема всички старинни къщи в България. Много се старах и много видях, но така и не успях да заснема всичките.

Редактор Евелина Георгиева